Там, под стряхата
на старата къща, висеше голяма, ледена висулка. Бе се появила още с първия
сняг, а понеже тази страна на стряхата беше сенчеста, висулката само растеше и
се уголемяваше през цялата зима. Трупаше пласт след пласт, след всеки нов сняг,
сякаш правеше хроника на снеговете. Там, под сенчестата страна на стряхата.
Дойдоха първите намеци за
пролет, въздухът замириса на топло и на онази, специфична за всеки човек,
миризма на нещо ново. Дори на сянката, в която се криеше, висулката усети промяната.
Усети, че тази промяна ще бъде и за нея. Изначално се спотайваше и чакаше да я
подмине, след това започна, ден след ден, да се топи. Усетила, че краят й ще
дойде, тя се отчая. Но на следващия изгрев разбра, че това не е нейното
чувство. Малкото светлина, която достигаше от слънцето до нея, й показа къде
отиваше това, което се топеше от нея. Долу, под улука и точно до ръба на
къщата, растеше мъничко кокиче. Бялата му главица, току-що подала се от земята,
гледаше към висулката с надежда. А висулката изпита умиление и се стопи до
край, за да даде живот на това малко цвете.
Там, под стряхата на старата
къща, макар и от сенчестата страна, зимата и пролетта си подадоха ръка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар