"Така започвам, с моето писмо до себе си. Дошъл ли е краят – не. Но това писмо ще е за мен, да го отворя и прочета на края си. А край ще има, няма капчица съмнение. Дори гевреците имат край.
Та пиша това писмо, за да съм наясно с живота си. Не е биографично, нито прощално. Не е поетично, а не би било и завещание. Не мога да завещая себе си, мога да се споделя – така и правих. Ходих из пътеки, мрачни и непознати. Пиян. После се будех от сънища – трезвен. След това обичах. Пиян. Будех се обичан – трезвен. От време на време губех нишката, кое от двете е реалност и кое - илюзия, но вървях по новите пътеки. Уж да гледам назад не ми беше цел, но по орфейски се обръщах. Все в нещо не вярвах, а крещях, че съм вярващ. Не от лицемерие, от мерак. От воля, такава една стихийна, завличаща и даваща кураж. Кураж, такава дума няма. Толкова е фалшива, като късмета. И двете са свързани с това да чакаш нещо да стане, докато се заблуждаваш, че е редно да се случи. Нещата се случват от действия, от емоции, от настроението да се случат. Коя е песента на живота, в кариерата на някой успял музикант – тази дето късметът му е дал или е имал кураж да я напише?! Цел.
Връщам се из спомените си за онези пътеки – къде мрачни, къде светли. Еми ходил съм по тях, свиркал съм си от страх или съм крачел безмълвно, от опиянение. Моите пътеки си бяха, но тук таме се пресичаха с нечии чужди. Настъпвахме се, блъскахме се или просто се разминавахме. За това има пътища и пътници. Да се блъскат, разминават или просто да си поговорят за патетично безинтересни теми, колкото да мине време – нали пътят го изисква. Който не е ходил, той не е и падал. И всяка рана от падането си остава, дори без белег, който да се вижда. И да крещиш – „виж, тия шевове, са ми от онова падане“. Някои шевове оставят конците непремахнати.
Дали съм добър или не? Аз ли да кажа или да чакам някой друг? Смисъл няма. След гимназията особено, защото няма бележник, който да е този на живота ти. Да имаш петица като пътник, двойка като баща, четворка като работник или неизвинено отсъствие за рождения ден на баба си. Не бих искал да има такъв бележник. Не бих искал и друг човек, който да съм бил, вместо мен. Този си бях аз, дали ще завърша успешно изпита – ми, все тая. Поправка трудно се дава, а пък лесно се взима. Следи съм оставил – къде отчетливи, като в пресен бетон, къде заляти от поредната морска вълна, триеща мимолетен спомен от пясъка.
На края на писмото си, което се надявам да прочета след смърта си, искам да си пожелая нещо много просто. Споделена самота. "
В,В
Та пиша това писмо, за да съм наясно с живота си. Не е биографично, нито прощално. Не е поетично, а не би било и завещание. Не мога да завещая себе си, мога да се споделя – така и правих. Ходих из пътеки, мрачни и непознати. Пиян. После се будех от сънища – трезвен. След това обичах. Пиян. Будех се обичан – трезвен. От време на време губех нишката, кое от двете е реалност и кое - илюзия, но вървях по новите пътеки. Уж да гледам назад не ми беше цел, но по орфейски се обръщах. Все в нещо не вярвах, а крещях, че съм вярващ. Не от лицемерие, от мерак. От воля, такава една стихийна, завличаща и даваща кураж. Кураж, такава дума няма. Толкова е фалшива, като късмета. И двете са свързани с това да чакаш нещо да стане, докато се заблуждаваш, че е редно да се случи. Нещата се случват от действия, от емоции, от настроението да се случат. Коя е песента на живота, в кариерата на някой успял музикант – тази дето късметът му е дал или е имал кураж да я напише?! Цел.
Връщам се из спомените си за онези пътеки – къде мрачни, къде светли. Еми ходил съм по тях, свиркал съм си от страх или съм крачел безмълвно, от опиянение. Моите пътеки си бяха, но тук таме се пресичаха с нечии чужди. Настъпвахме се, блъскахме се или просто се разминавахме. За това има пътища и пътници. Да се блъскат, разминават или просто да си поговорят за патетично безинтересни теми, колкото да мине време – нали пътят го изисква. Който не е ходил, той не е и падал. И всяка рана от падането си остава, дори без белег, който да се вижда. И да крещиш – „виж, тия шевове, са ми от онова падане“. Някои шевове оставят конците непремахнати.
Дали съм добър или не? Аз ли да кажа или да чакам някой друг? Смисъл няма. След гимназията особено, защото няма бележник, който да е този на живота ти. Да имаш петица като пътник, двойка като баща, четворка като работник или неизвинено отсъствие за рождения ден на баба си. Не бих искал да има такъв бележник. Не бих искал и друг човек, който да съм бил, вместо мен. Този си бях аз, дали ще завърша успешно изпита – ми, все тая. Поправка трудно се дава, а пък лесно се взима. Следи съм оставил – къде отчетливи, като в пресен бетон, къде заляти от поредната морска вълна, триеща мимолетен спомен от пясъка.
На края на писмото си, което се надявам да прочета след смърта си, искам да си пожелая нещо много просто. Споделена самота. "
В,В
Няма коментари:
Публикуване на коментар