Докато вали

              Гумата на тролея, който ме остави на спирката току-що, мина през локвата и ме опръска. Здравата ме опръска. Защо винаги се намира начин тези гуми да уцелват локви, до които стоя. След това се замислих, че гледам само себе си, а всъщност не само аз бях мокър в момента. Махнах с ръка и продължих покрай спирката. Ръката ми потърси джоба на панталоните ми, търсех ключовете от входната врата. Всичко беше във вода и панталонът ми се бе слепил за тялото, но все пак успях да извадя ключовете. Духна вятър, нищо страшно, но мокрото ми тяло потръпна. Ръката ми, трепереща като в абстиненция, налучка ключалката на входната врата, завъртях и нахълтах вътре. Във входа беше топло, тихо и най-важното -  не валеше. По навик метнах поглед към пощенската си кутия, не че очаквах писма, с тях беше свършено. Празна беше, разбира се. Изтръсках ръкави и запремятах пак ключовете в ръка, този път ми трябваше този от моята врата. Отвън проблесна светкавица, след малко отекна гръм. „Колко рядко двете се уцелват“, помислих си, „като любовници“. Стъпих на първото стъпало и тогава чух, че някой блъска по вратата зад гърбът ми. Обрънах се.

През стъклото, събрало прах, следи от лепенки и странни мазни петна, се виждаше като през някакъв счупен калейдоскоп. Натиснах дръжката, знаете – тия врати имат дръжка за отваряне, само от вътрешната страна. Да можеш да избягаш по-лесно от колкото да дойдеш, може би затова. Та, отворих вратата и видях жена, или по-скоро момиче. Подгизнало от дъжда, с може би нормално къдрва коса, която сега се спускаше в мокри вади, отвесно по скулите на тънкото й побеляло лице. Устните и бяха посинели, треперещи навярно от студа, но все пак изразителни.  Погледна ме, след това погледна през рамото ми и кимна с глава. Попитах я дали идва при някой от входа, тя се замисли, сякаш търсеше нещо, което да я оправдае – сламка, за която да се хване и да изплува от пороя навън. Мълча сравнително кратко, след което поклати отрицателно глава. Почти бях готов да дръпна вратата, но тя сложи ръка и ми каза, че просто иска да се скрие от дъжда. Не знам какво почуствах тогава – съжаление, човещина или... нещо друго, но я пуснах да влезе. Тя бързо се шмугна във входа, огледа го и сякаш намери своето спасение, защото леко се усмихна. Аз понечих да изкачвам стълбите за пореден път. Чух плсикането на вода, след което я погледнах и видях, че изтисква косата си. Имаше огромна коса, а водата от нея образува локва под краката й. Самите й крака пък, се очертаваха под прилепналата по тях рокля, изкаляна в долната си част. Тя видя, че я гледам, но не се смути, а просто отвърна на погледа ми, с една детинска лекота. Видях, че очите й са маслинено черни, онзи цвят с нещо матово добавено в него. Постоях така, а тя разтри китките си и извади останките от салфетка, с която се опита да избърше водата покрай очите си. Чак сега забелязах следите от грим по лицето й. Стана ми жал, а пък може би така си мислех. Попитах я далече ли живее, тя кимна положително. Замислих се и пак попитах – „имаш ли как да се прибереш“. Погледът й издаде нежелание да лъже, очевидно беше, че няма как да се прибере. Ставаше късно, аз работя до късно от години и ми беше ясно, че след 21:00 е трудно да се прибираш от София, ако не си местен. Реших да я поканя в нас, ей така – просто от учтивост. Тя първоначално отказа – беше категорична, не било удобно и редно и т.н. Кимнах и й обърнах гръб, виканх асансьора и когато той дойде видях, че тя гледа скрито към мен. Повторих предложението си, увериях я че съм безобиден  - показах венчалният си пръстен на ръката ми и този път тя се съгласи.

Влязохме в апартамента ми, който не е нещо особено, две стаи, кухня, баня и котарак. Котарака обичаше, когато вали да се крие из дрехите ми и в момента правеше точно това. Тя влезе плахо, огледа коридора, свали обувките си – от тях изтече океан. Дадох й чехли, от тези на жена ми. Свалих мокрото сако, метнах го на шкафа и влзяох в спалнята за кърпи. Когато се върнах, тя гледаше изплашено към спалнята, успокоих я отново и й подадох кърпа. Показах й къде е банята и й казах, че може да се подсуши там. Аз щях да чакам в хола. Тя поклати глава благодарно, погледна изплашено към хола, след това обаче се окопити и нахлу в банята с кърпата в ръка. Чух как се опита да заключи вратата два пъти.

Влязох в хола, отворих барчето и извадих бутилка. Седнах на масата, погледнах към мясото, на което имаше телевизор преди време. Спомних си как обичам да казвам, че ако книгите са прозорец към света, то телевизията е щори. Налях си в чашата, свалих пръстена и го оставих на масата. Пушеше ми се, но се борех с тази мисъл – има неща, които е хубаво да остават в миналото. Мина известно време, пиех сигурно втора чаша, когато вратата на хола се отвори и влезе тя. Изглеждаше напълно променена, но все така сякаш докосната от дъжда. Бях познал, че косата й е дълга и къдрава, защото заемаше почти целият й гръб. Тя ме погледна, после огледа стаята – личеше й че я е страх все още, но  имаше надежда да ми повярва, че нямам лоши намерения. Предложих и да седне на дивана до мен, тя погледна с недоверие, аз разбрах и посочих канапето от другата страна. Докато сядаше  успях да я огледам, тялото й беше хубаво, стройно  и все още доста младо. Не й давах повече от 23-24 години. Кожата и белееше на светлината на холната лампа, може би отенък от студения порой отвън. Тя седна на канапето и заби полгед в мен. Първоначално не разбрах защо ме гледа, след което се усетих какъв глупак съм. Станах, извадих чаша и налях и на нея. Тя взе чашата, отпи глътка и се намръщи. Толкова искрено го направи, че можех да се закълна, че не пие често. Мълчахме дълго време, с чаши в ръцете. Тя изучаваше книгите по секцията, следите от картини, китайската роза до прозореца и всичко останало в стаята. Аз изучавах само чашата и бутилката пред мен. Тя проговори първа и ме попита защо съм свалил пръстена си. Отвърнах и че го нося по навик, нещо като рутина. Поиска да разбере защо, а аз дали заради алкохола или защото не бях говорил с жена от 7 години, реших да й разкажа за всичко – завърших с развода, разбира се.  Тя не каза нищо, само ме гледаше, а маслинените й очи ставаха облачно сиви. Усетих, че съм пиян и уморен. Казах й, че ще спи в съседната стая, заведох я дотам и й показах къде има одеала и всичко, което ще й е нужно. Пожелахме си лека нощ и аз се проснах на дивана в хола. Още валеше и безмълвни светкавици чертаеха  пешеходни пътеки, през щорите на стаята.

Събудих се от скърцането на вратата. Изправих се на лакти – изплашен. Бях свиканл да съм сам и това ме притесни. Влезе тя, носеше само риза. Приближи се, и седна до мен. Попитах я какво прави, тя ме целуна – не се противих и отвърнах. Понечи да свали ризата си, но тогава я спрях. Тя погледна невярващо в мен, в тъмната стая очите й не бяха черни – светеха по-ярко от всичко , което съм виждал. Наведе се и ме попита не искам ли да правим любов. Отвърнах отрицателно. Тя попита дали е заради пръстена и всичко, което и бях разказал. Замълчах. Тя стана, намести ризата си и бавно тръгна да излиза. Преди да затвори вратата й казах, че не за това съм я прибрал. Тя се усмихна и затвори.

Събудих се от дрезгавия глас на махмурлука и слънцето, което пареше по своему.  Съвсем бях забравил, че е събота, докато трескаво търсех телефона си, за да видя защо не съм чул алармата. Телефонът го нямаше. Станах, огледах стаята. Нямаше го и панталонът ми и портфейла. Нямаше ги дори ризите, които висяха на стола, до бюрото ми. Хванах главата си и нещата ми се избистриха -какъв глупак съм само. Разбира се, нея също я нямаше. Дори котката беше изчезнала. Тръгнах към тоалетната, в коридора нещо не беше наред, освен, че и сакото ми не беше там. Не разбрах какво, влязох в банята, пуснах водата и умих лицето си. Вече се псувах на ум, докато търсех скритата кутия с цигари и вървях към балкона.

Там, на балкона, всичките ми дрехи стояха изпрани и прострени. На масата пък бяха всичките ми вещи, а под телефона имаше  бележка. Отворих я и прочетох какво пише там.

„Обичан си!“