Всеки ден

Всеки ден се будя с аларма.

След алармата обикновено следва кафе, разбира се след придобитите хигиенични навици и посещаването на стаята за усамотение. След това опитвам да се събудя истински, което не винаги се получава в рамките на същия ден. Но упорито вярвам, че буденето не е акт на ставане от леглото. Винаги има поне още една важна причина за да си напълно буден. Ако няма – всичко е поправимо.

Всеки ден помня кой съм.

Обикновено е лесно, освен когато наистина се замисля по-дълбоко и назад. Не винаги намирам отговорите, но и търсенето на злато не винаги води до намирането му. Помненето по някога се оказва доста демотивиращ фактор, защото лошите спомени имат този фамозен талант да потъпкват хубавите. И става така, че всичко позитивно отива в реката с кафява вода, а позитивното се превръща в една приятна пара, която обаче с леко махване на ръка можеш да отстраниш. Отказването ми е чуждо, както и усещането за реалност понякога. Защото реалността на моменти е толкова далече от това, което желая да намирам и да виждам, че мисълта за слепота ми се струва повече от фамозна. Чудя се защо има хора, които напук на живота който живеят, мечтаят за безсмъртие.

Всеки ден търся кураж.

Кураж да отида, да й кажа, да говоря. Да се извиня за крясъците, за липсата ми от време на време, за това, че понякога моето аз не беше нейното той. За всичките моменти, наречени научно секунди, образуващи минути, а пък те часове. А кураж имам, но все се вреше в места, в които няма как да има полза, оценка или дори да бъде припознат като такъв. Всичко е поправимо. Е, може би си вярвам повече, от колкото е нормално да се приеме за реално, но споделих мнението си за реалността преди малко.

Всеки ден заспивам.

Излъгах. Грозно. Не спя, а на моменти дори и не искам, защото сънищата ми са по-реални от ежедневието ми. И сега, ще попитате, що за парадокс? Хем не искам реалността си, хем бягам от сънищата, които са по-добрата „реалност“. Отговорът е ужасно прост и също така ужасно болезнен. След всеки сън има будене, а след всяко будене има кошмара на реалността. Той сам по себе си не е виновен, защото е роден от постъпките ми и последствията от тях. Чудя се Фройд какво би казал за това и къде е майка ми в цялата тая работа.

Всеки ден се подготвям.

Да, така е. И знам, че някога ще съм готов. Готов да се изправя пред огледалото и да не виждам само как старея, оплешивявам или очите ми почти са се скрили, като прилепи от дневна светлина.  Подготвям се, мисля и рисувам думите си… Защото да пишеш е грозно.

Всеки ден чакам моментът

Който ще дойде, няма как. Моментите са за това – да идват и да си отиват. Нямаше да се наричат гордо „моменти“ ако беше различно. Днес определено ще е денят за този момент, за който се будя, помня, търся кураж, заспивам и подготвям. Ще облека нещо, ще се събудя по-рано, ще тръгна и ще го направя. Трябва, длъжен съм – всичко е поправимо. Алтернативата е проста, като поливането на цветя – сипваш вода близо до корена, за да му дадеш сила. Ако поливаш цветовете, ще ги нараниш. Кой би искал да наранява цветя?!

Всеки ден мисля, че всичко е поправимо.

За това и се поправям, къде буквално, къде преносно. Спрях да се опитвам да поправя света около себе си, той буквално е около мен и поправяне не му е нужно. Съществува за да е там и не търпи аргументи. Странна дума е аргумента, може да е силно оръжие, но понякога е просто оръжието, което ще намерят за да кажат „да, самоубийство е“. Днес е денят, ще отида, ще й кажа, ще се аргументирам. Обличам се и тръгвам. Всичко е поправимо и подлежи на ремонт.

Не всеки ден ме блъска кола.

Което стана точно днес, в последният ми работен ден за седмицата. През целия ден виждах линейки и си мислех кого ли возят и има ли смисъл да го возят? Возят ли изобщо някой или просто със сирените си ни казват – „всеки ден е важен, живейте!“. И с мислите за това и с лекото си, но дълбоко впито в мен съмнение, че днес е денят за поправка, не разбрах как този джип успя да ме прегази докато сляпо съм пресичал на червено. Но… факти. Прегази ме, при това фатално.

***

Шофьорът на джипа, който ме прегази, седеше в офиса на адвокатът си. Адвокатът гледаше… като всеки ден. Със сигурност и той пиеше кафе, вярваше в неща и беше убеден, че помни кой е. За заспиването му се колебая… може би работата му даваше отражение върху онзи невърленд, който трябва да е сънят. Нямаше как да зная, аз дори за моя не съм напълно сигурен.

След като изчете всичко и изпуши една цигара, същия този адвокат погледна шофьора, спомни си за хонорара и машинално и му каза – „Всичко е поправимо“.