Навреме

Бързам да напиша това, защото е крайно време. Освен това цял живот бързам…

Избързах дори преди раждането си, като накарах майка ми да се влюби безумно във фризьора си, който след това я заряза, но пък така се появих аз. Тоест той ми се явява бащата, който реално никога не съм виждал. Може би бързането си съм наследил от него, защото той бързо се отървал от мама, от фризьорския си салон и от България като цяло. Емигрирал от страната и от нас.

Като казах раждането си, държа да ви осведомя, че и за него избързах – родих се месец по-рано. Лекарите пък избързаха да кажат на майка ми, че няма да ме бъде, но дали от инат или заради тяхната прибързаност, аз оцелях. Дори заприличах на нормално бебе и може би за момент спрях да бързам, предчувствал съм явно, че да си възрастен не е много приятно. За това аз се заех да върша бебешките си задължения и както майка ми разказваше, съм се справял доста добре.

В детската градина бързах да вгорча живота не жените, които се грижеха за мен, а те пък бързаха да се отърват от мен. Всеки ден правех по някоя нова беля, за която майка ми научаваше когато идваше да ме прибере. Чувах как лелките оправдават поведението ми с липсата на баща и за това бързо намразих бащите като цяло. Разбира се продължих с пакостите, нали бях без баща.

Когато започнах  училище, разбрах че и тук ще ми се бърза. В началото предметите не бяха много и беше сравнително лесно да се бърза, но с напредването на класовете нещата ставаха все по-предизвикателни. Преди можех да прочета целите си учебници за седмица, докато сега се налагаше да отделям по цял месец. Освен това даваха и домашни и изобщо много пречеха на моето бързане.

По това време за първи път казаха на мама, че трябва да намаля темпото. „Недей бърза толкова“, каза ми мама, след като пък на нея й бяха казали подобно нещо, на едно от онези доноснически мероприятия, на които разказваха какви ли не отрицателни неща за теб, наречено родителска среща. Толкова много можеше да се спести на нас, учениците, ако тези родителски срещи се провеждаха само от родители, без да присъстват учители, но уви, името подвеждаше. Както и да, преживях и това, не толкова бързо, колкото ми се искаше. Следваше гимназията,  а никой не ни беше предупредил за влиянието, която тя щеше да ни окаже.

В началото на гимназиалните си класове отново чух за липсващия баща, който така или иначе вече мразех. Този път обаче той не беше оправдание за моето поведение, а повод за подигравки с мен и майка ми. Аз бях копеле, тя курва, а животът се стараеше да дава поводи да чувам тези определения, които започнах да разбирам малко по-късно, почти непрекъснато. Бързо спрях да им обръщам внимание, като се въоръжих с нещо, което в тълковния речник е описано като сарказъм и с помощта на приятелката му, иронията, успях да преборя всичките си гимназиални врагове. И, да, направих го бързо.

След това бързо се провалих на кандидат студентските изпити  и още по-бързо останах без коса, без правото на дълго излежаване събота и неделя и изобщо без свобода. Да, познахте, взеха ме войник. И за това никой не смяташе за нужно да предупреждава, но сякаш така е по-добре. Иначе имаше огромен риск от ръст на самоубийствата сред младите кандидат мъже, прясно завършили своето средно образование, смятайки, че това е най-голямото препятствие в живота им и не подозиращи дори и капчица в каква заблуда се намират. Голяма полза дава комфортното непознаване на нещата, които ти предстоят. Животът сам се грижи срещу това, интересът към него да не бъде рязко загубен.

В казармата се сблъсках с най-големият враг на бързането - монотонното ежедневие. Силата му беше непреодолима и исполинска. Ежедневно се мъчех по всякакви начини да намеря тайната за преодоляването й, но тя идваше все по-непоклатима и безкомпромисно мачкаща. Почти ме задушаваше под тежестта си и сякаш ме сочеше с пръст и казваше „недей бърза толкова“. Не че можех, поне не бях намерил начин, напук на желанието ми бързо, бързо да се омета от ненужното „опазване на родината от външните й врагове“ и „защитата на трибагреника през поколенията“. Дори тайно се надявах да няма повече поколения, за да не им се налага да се мъчат така, както аз и моето поколение до сега.

Дойде заветния момент на уволнението и аз бързо се прибрах в родния си град. Още във влака вече бях пиян, къде от алкохол, къде от опияняващата сила на свободата. И като казвам свобода искам да предупредя нещо. Внезапното получаване на свобода, след като с нищо не си се борил за нея и след като тя така егоистично те е загърбила за дълго време, може да е особено опасно за крехките младежки плещи. Иначе казано – може да е вредна, поне в началото.

След няколко седмици, прекарани в ежедневен махмурлук и еженощен маратон по дисциплините, които го причиняват, се наложи да науча поредния урок от учебника по живот – нужни са пари за да се преживява. Съответно се наложи да си търся работа, нещо за което учудващо за мен не бързах, за да изкарвам пари. Оказа се лесно да се намери работа, но трудно да се свикне с нея. Приличаше, до някъде, на казармата, но пък беше много по-лесно да избягаш от нея или да те изгонят. Второто, дори, се оказа доста по-лесно.

Започнах да сменям работа след работа, просто защото бързо ми омръзваше всичко и нямаше никаква сила, която да ме накара да правя едно и също нещо, повече от два, три месеца. Трудовата ми книжка се превърна в подобие на алманах по история – десетки дати и места, на които са се случвали някакви житейско-трудови събития. Липсата на интерес към работата аз отдадох на липсата на баща, защото така лесно се оправдаваха всички недостатъци. Обаче липсата на това да съм с жена не можах да му припиша, някак не се връзваше. Ако се чудите защо споменавам чак сега жените, то ще ви отговаря така – в гимназията бързах да се отърва от всичко, свързано с училището, а това включваше и така наречените гаджета, натискания по пейките и безсмислено обменяне на лиги със сплетени на плитки девойки. Предстоеше ми да разбера какво съм изпускал и слава богу щеше да се случи доста бързо да науча.

Първият ми сблъсък с радостта да съм с жена приключи бързо. Доста под минута. Тя, разбира се, не беше бързала в гимназията и за това просто се усмихна и предложи втори опит. Бързо се възползвах…

Лошото на постоянното ми желание за бързане, поне една от лошите страни всъщност, беше, че исках все нови и нови неща и никак не обръщах внимание на тези, които вече имах или бях постигнал. Това силно засегна не само честата смяна на работата ми, но и на моите креватни партньори. Според приятелите ми това не беше никак лошо, но за мен беше – започваше да ми омръзва самото омръзване и за това бързо реших да сложа край. Избрах възможно най-глупавото нещо, което ми хрумна като решение.

Сватбата ми наистина беше фамозна, но по ирония на съдбата свърши бързо. След това брачният живот някак ми хареса и за момент помислих, че съм се излекувал от предното си състояние. Оказах се в заблуда и в главата ми отново отекна онова „недей бърза толкова“. Любовта, която жената до мен ми даваше, започна да ме задушава с монотонно повторение и посегнах към вечното си лекарство – бързо се отървах от нея, като я потърсих другаде. Така постигнах две неща, първото от които щеше да ме върне в моите забързани релси, а второто щеше да ме запознае с тривиалната тайна на развода.

Продължих да бързам и да мисля само как да се справя с моите проблеми, каращи всичко да ми омръзва и за това да бързам към нещо ново, надявайки се то да е последното, а не поредното. Успях да се добера до университет, завърших и него бързо, след което за няколко години работих в няколко държави и накрая бързо се прибрах обратно. Майка ми, сякаш докато ме е нямало е била на една от онези родителски срещи, ме посрещна с „недей бърза толкова“. После се зае да ми говори, че трябва да се погрижа за нея защото остарява, а аз си мислех какви ли проблеми  може да има тя, след като цял живот е работила едно и също нещо, живяла е на едно и също място и се е грижила само за един и същи човек – мен.

След погребението й останах в апартамента, който наследих от нея за около седмица. После го продадох, нещо за което по-късно щях да съжалявам, но разбира се тогава бързах да се отърва от спомените си. Оказа се доста трудно да се отървеш от тях, особено поради факта, че всеки ден от миналото ти дава нови спомени, а бъдещето, бидейки неизвестно, не предлагаше някакво особено средство за борба с тях. Въпреки това не спрях да бързам да намеря решение на всичките си проблеми и продължих с плеяда от нови неща, повечето от които толкова безсмислени, че не искам дори да намеквам за тях, камо ли да ги пиша и да губя нечие време да ги чете.

Когато се пенсионирах, разбрах че времето в казармата всъщност е минало доста бързо, дори ме обзе лека носталгия, която разбира се,  бързо прогоних. За мое съжаление, дори бих казал ужас, разбрах, че нямам вече онази сила и енергия да бързам и да правя нови и нови неща и за това се реших да понамаля темпото. Налагаше се, беше неизменно, но аз се успокоявах, че е мое решение, а не на възрастта ми. Когато това се случи и наистина се установих на едно място, което между другото беше разкошна малка къща, която купих с всичките си изкарани пари, до морето. Започнах да се радвам на изгревите, залезите пък намирах за различни всеки ден, чаках лятото заради щурците в нивите покрай къщата, зимата заради онзи типичен звук на морето, който само тогава можеш да чуеш. Бях доволен, но и сам. Заради второто ме откараха в болницата чак ден, след като бях припаднал в несвяст на верандата на моята къща.

В болницата се събудих за малко, точно колкото да може лекарят да ми каже за тумора, който обитавал главата ми от доста време и че вече бил толкова голям и „узрял“, че нищо не можело да се направи. После пак заспах, или поне се усещах заспал. Сънищата ми бързо ми показаха неща, които никога не бях виждал буден, независимо, че са били под носа ми и непрекъснато покрай мен. Майка ми, обичта й, приятелите ми, спокойствието на собствения дом, кучето, което така и не прибрах у нас, онази лодка, която всеки ден гледах, но никога не си купих…

Мислех, че се събуждам, защото усетих нечия ръка да ме докосва. Усещането от това докосване не мога да ви пресъздам, ще ви оставя да го изживеете, когато ви се случи. След това докосване чух глас. Думите бяха две, но казваха всичко – „Време е“. Поех дъх и тихичко си казах „недей бърза толкова“.