Цветето

        Когато го донесоха в къщата, цветето беше в малка саксийка и само с няколко листа, които едва едва се забелязваха. То не познаваше животът и все още гледаше плахо от перваза на прозореца и се чудеше какво ли се иска от него. Постепенно, благодарение на грижите на хората от къщата, то порасна и беше преместено в по-голяма саксия. Вече не се питаше какво ще се иска от него и единствено се притесняваше, че е само.

        Когато ставаше студено, стопаните го прибираха зад прозореца и то гледаше как дъждът брули есенните листа или как снегът завива с бял юрган улиците и колите. Стопаните му бяха мили хора и се грижеха за него, така че то растеше здраво и нищо не му липсваше. Е, освен компания, но то бе нямо за човеците и нямаше как да се оплаче. Освен това го беше срам, защото те толкова го обичаха, че му се струваше нахално да поиска каквото и да е от тях.

        Един ден цветето се разболя. Листата му пожълтяха и взеха да окапват, цветовете му посивяха и то се сви и залиня. Стопаните много се притесниха и го пръскаха с какви ли не препарати, дори смениха почвата му, но нищо не помагаше. Цветето реши, че явно така ще свърши всичко и прие съдбата си. Тъгуваше единствено, че ще си отиде без да е видяло друго цвете и от тази тъга окапа и последното му листо. Слънцето залезе и за първи път цветето не гледаше към него докато потъва в хоризонта.

        Утрото дойде и цветето разбра, че все пак е още живо. Също така долови и че нещо се е променило, че нещо не е както залезът го бе оставил. Цветето се размърда, така както само цветята могат – невидимо за човешките очи, огледа стаята и зърна близо до себе си  малка саксия. Това така го развълнува, че то потрепери с листа – да, то пак имаше две три малки, зеленеещи листенца. Внезапно страхът го завладя, ами ако стопаните искаха да го заменят? Ако виждаха, че то умира и бяха донесли ново, а него искаха да захвърлят? С тези мисли цветето отново се сви и зачака своят край.

        Но краят не идваше и не идваше. Дори напротив, стопаните не спираха да се грижат за него и то лека по лека се съвземаше – върна си цветовете, отново имаше здрави листа и пак гледаше залезите и изгревите. Съседното цвете също растеше и ставаше все по-красиво и по-красиво. Дойде и неговият ред да бъде пресадено в по-голяма саксия, което по-старото цвете прие като най-великият празник в живота си. Така двете цветя растяха здрави на прозореца и всеки ден се гледаха едно друго, като отместваха очи единствено за залезите и изгревите.

        Пролетта беше дошла и моравата пред къщата се будеше за нов живот. В стаята бе влязла пчела и с жужащо любопитство разузнаваше къде какво има. Цветята пак се гледаха безмълвно и не забелязваха насекомото, нахлуло в техния дом. Пчелата обаче ги забеляза и кацна на едното, то усети гъделичкане и някакво приятно чувство. Пчелата отлетя от него, направи няколко кръга из стаят и след това кацна на другото цвете.

        Това беше денят, в който двете цветя се целунаха за първи път.