Среща

Докато слизах по стълбите във входа, не пропуснах нито една възможност да се огледам в прозорците между етажите. Това, че не бяха мити, ги правеше почти огледала. А аз трябваше да съм сигурен, че изглеждам добре. И изглеждах.

Излязох, а вратата зад мен се затвори. Този път изобщо бе обърнах внимание дали е с трясък или пък безшумно. Нямаше никакво значение. Мислех само за срещата и нищо друго не можеше да ме разсее. Тръгнах по  улицата и продължих да се оглеждам във всяка една витрина. Собственото ми отражение ме зареждаше с необходимия кураж за това, което щеше да последва по-късно днес. На няколко пъти помислих, че това е плод на мислите ми и че прекалявам, но все пак ми харесваше да се оглеждам, а още повече ми харесваше да се харесвам.

След няколко пресечки стигнах до спирката и рутинно зачаках автобуса си. Да, аз съм пешеходец. Но така ми харесва, почти колкото ми харесва отражението ми в стъклото до седалката в рейса. Вече пътувах, а заедно с мен пътуваха и мислите ми. На моменти влизаха в задръстване, след това изоставаха само за да наберат скорост и след миг да ме изпреварят. Случваше се и да сме заедно, но рядко. Всичко беше толко нереално, но на път да стане реално. Хората около мен говореха, гледаха си телефоните, като омагьосани или пък подсмърчаха, кашляха, хълцаха… Неща, които ника не ми правеха впечатление днес.

Всичко започна преди почти месец, когато се регистрирах в онзи сайт,  уж просто „хей така“, „на майтап“. Обаче се появи тя. Или пък не се появи, а я намерих. Не помня, но се оказа, че имаме 99% съвпадение. Как беше възможно това?! И какво, по дяволите, значи 99% съвпадение? В крайна сметка й писах, тя отвърна, аз се изплаших и зачаках. Тя пак писа, тогава спря да ме е страх и писах и аз. Изобщо започнахме да си говорим. Ако под говорене приемем анонимния чат на този сайт. Постепенно разбрах, че тия проценти са наистина реални и че тази жена е наистина съвършена. След това се смях на собствената си глупост – та аз дори не я бях виждал, не знаех дали тези снимки наистина са нейни и изобщо дали тя съществува. Но продължихме да си говорим и това ми носеше удоволствие.

Автобуса ме стовари точно пред офиса ми и продължих с рутината – кафе, поща, малко новини, някоя друга клюка в офиса и разбира се досадния счетоводен софтуер, който „ми изкарваше прехраната“. Последното е цитат от моя началник. Денят започна, че дори и се преполови. Колегите ми тръгнаха на обяд, но стомахът ми се беше свил на топка, тръпнещ от това, което щеше да се случи тази вечер. За това ги оставих или по-точно аз останах в офиса, а те отидоха в скучния ресторант, в който ходехме всеки ден. На времето не беше скучен, но дори не помня кога беше това.

Та с нея си пишехме непрестанно, споделяхме, коментирахме, често (дори прекалено често) мислите ни се сливаха и аз настръхвах. Не можеш да повярвам или да приема, че това е реално. Когато не си пишех с нея изпитвах нещо като абстиненция, всичко ми беше скучно и противно и чаках всеки удобен момент, когато ще я видя „онлайн“. Отдавна вече бях забравил процентите, защото тя беше много повече от статистиката на тъпия сайт. Не знам защо го наричам тъп, при все, че именно заради него я срещнах. И се замислих… като казах срещнах,  имам предвид, че щях да я срещна – днес, тази вечер, след точно четири часа, осемнадесет минути и … все тая колко секунди.

Колегите ми се върнаха от обяд, за първи път усетих как миришат на кухня и разбрах, че съм мирисал така години наред по това време. Като застанеш от страни нещата се виждат или подушват  доста по-лесно. Все тая, не ми пречеше миризмата, но пък точно тя ме накара да изпитам лек дискомфорт. Отидох в тоалетната и се заключих. Започнах да  проверявам всичко по тялото си – дали брадата ми беше набола, дезодоранта ми още ли вършеше работата си, имам ли нещо между зъбите. Изобщо се чувствах толкова неловко, сякаш никога не съм излизал с жена. Успокояваха ме две неща – първо, тя не беше някаква обикновена жена и второ – отражението ми в огледалото.

Бяха минали три седмици преди да се стигне до тук. Един ден просто изстрелях „хайде да се видим“  и преди да се усетя какво точно съм написал, тя отговори „хайде“. Сърцето ми спря за секунда, но се усещаше цяла вечност. След това трескаво започнах да мисля какво ли е възможно да се случи. Представих си хиляда неща – от сватба, през див секс до пълен провал, защото тя ще е дебела или пък непълнолетна или плешива и без зъби… или пък като ме види ще се изсмее и ще побегне. Бях на четиридесет години, а мислите ми издаваха най-много петнадесет годишна възраст. Пълен ужас.

Стрелката на стенния часовник закова на осемнадесет часа и аз изключих компютъра си, облякох си якето и се понесох по стълбите към изхода на офиса. Колегите ми не можеха да повярват на това, което се случваше – та аз винаги оставах след работа, за да довърша „нещо важно“. Не и днес, тя беше тама и щях да я видя. Нищо друго нямаше значение. Булеварда беше като концертна зала, пълен с хора които почти се блъскаха един в друг. Запитах се дали и те отиват към някаква такава среща или като мен, до вчера, се бяха потопили в рутина и ежедневие. Не получих отговор, защото мислите ми бяха насочени към друго, към онези 99%....

Всеки разговор с нея ми беше като лекарство, даващо безсмъртие. Чувствах се по-жив и по-млад от всякога, имах енергия, която ако можех да вложа в ракета, то тя щеше да стигне до Слънцето за няма и минута. На кратко – аз летях. Тя беше съвършеното и неоткрито до момента създание, жената на жените, мечтата която дори не бях посмял да имам и отговора на всичките ми молитви. Най-прекрасното беше, че само след малко щях да я видя.

На една от пресечките, преди НДК, видях цветарски магазин и реших да вляза и да й купя букет. Докато чаках реда си, реших, че букет е глупаво – все пак не отивам на сватба, рожден ден или…. Тържество. За това й купих една червена роза, хей така без нищо друго. С розата в ръка продължих по булеварда, на път към моята съдбовна среща. Честно да си кажа беше ме страх, дори отражението ми във витрините вече не помагаше, нищо че не спирах да диря съдействието му. След още няколко минути стигнах до НДК и се запътих към пилоните.

Помня, че при първите ни разговори, когато я попитах защо снимките й са без лице, тя отвърна, че лицата на хората трябва да говорят последни. Това ме плени. Да говорят последни. Не, че моите снимки бяха наистина мои… ползвах рисунки и разни силуети, смятах, че е много интересно и мистично. Тя разбира се го беше забелязала и ме попита защо се крия. Отвърнах, че не се крия, а не искам да се показвам. Това я разсмя, а мен ме направи безкрайно щастлив.

Застанах под пилоните и зачаках. Погледнах часовника си и видях, че съм подранил с цели тридесет минути. Изпсувах тихо наум, защото реших, че ако дойде след малко ще разбере колко съм отчаян и я чакам от рано. Прогоних тази мисъл, с убеждението, че няма да дойде рано. Успокоих се с това, че е жена – те никога не подраняват. Взех да се оглеждам и ме обзе нова паника, мислех, че всички ме зяпат. Паниката почти прерасна в параноя, докато накрая не разбрах, че не съм центъра на света и на никого не му пука, че вися на тривиално място за срещи, с роза в ръка.

Стоях и гледах пилоните. Слънцето залязваше и даваше онази светлина, която сме свикнали да гледаме по рекламните снимки на София. Площада пред НДК наистина изглеждаше красиво. Пейките, отрупани с хора, които се смеят, прегръщат, говорят. Зеленината, която вече се готвеше да смени цвета си с този на есента. Децата, които тичаха или пък караха колелата си. Всичко беше живо и се радваше на последните слънчеви лъчи. И в този прекрасен момент нещо в мен се счупи. Замислих се какво ли правя тук, с тази глупава роза в ръка. Какво точно очаквах? Защо се бях доверил на една емоция, родена от поредния сайт в интернет и дала ми надежда за нещо, което дори не знаех до колко е възможно. Не, не изпитах страх. По-скоро това, което ме обзе беше вина, безкрайна вина, че правех нещо нередно и нереално. Отне ми точно още една секунда преди да реша и да си тръгна.

Изхвърлих розата в първото кошче, което се изпречи на пътя ми и продължих към нас. С всяка следваща крачка знаех, че се отдалечавам от една неизживяна реалност, дори да осъзнавах колко нереално е това. Не ми пукаше, а вече не се и оглеждах във витрините. Просто исках да се прибера вкъщи. Нищо друго нямаше значение. Исках да се прибера при моята жена и да забравя за всичко това, което можеше или не можеше да ми се случи след срещата, която нямаше да се състои.

Когато се прибрах се изненадах, че моето момиче си беше у дома. Беше казала, че ще излиза с приятелки. Тя също се изненада, защото и аз щях да излизам „с приятели“. Попита ме „какво стана със срещата ви“, отвърнах, че съм се отказал, за да се прибера. Тя каза същото и добави „и без това срещата ми беше на пилоните на НДК, толкова изтъркано място“. Тогава видях, че съм се убол от розата.