Картината

Сутринта започна с тягостния звук на алармата на телефона ми. Нарочно ползвах ужасна мелодия, за да може да ме събуди и да ме лиши от изкушението да се отдам на онези „още само пет минутки“. Бях се изкушавал неколкократно да я сменя, но все пак не го направих. След това пих кафе и проверих пощата си. Отново не намерих това, което чаках.

Влязох в таванското си ателие около десет часа, взех моливите и отидох до статива. Скицата от предния ден, все още груба, но очевидно с женски форми, стоеше някак мъртва. По-скоро призрак, от колкото реален образ. Взех хлебната гума и започнах да трия, накрая махнах цялото платно, защото така се размаза от триенето, че щеше да е невъзможно да го прикрия. Сложих ново и започнах от начало.

Ръцете ми знаеха какво да правят, но главата ми упорито отказваше да им съдейства. Все нещо не беше така, както тя очакваше да изглежда и неусетно започнах пак да трия и да преправям. Исках да постигна съвършения образ, без нищо излишно или пък несъвършено. Лошото беше, че не знаех какво точно мисля за съвършено и гумата ми свърши някъде към обяд. Платното все още можеше да понесе още за това реших да изляза и да си купя нова.

Близо до магазина срещнах един приятел и седнахме да пием кафе. Жена му забременяла наскоро и сега животът му се променил напълно. Като следствие реши, че е редно да ми разкаже всичко за тази промяна и думите му се разляха като червено вино върху нова, но задължително бяла покривка. Не го слушах, макар да присъствах там и да не се издавах, съзнанието ми просто търсеше формите, които по-късно щях да скицирам, а след това и да нарисувам с бои. Знаех, че днес ще ми се получи. След час се разделихме, минах през магазина да си купя цигари и се прибрах.

Следобед ателието ми се радваше на ярка слънчева светлина, една от радостите на западно изложеното таванско помещение. Залових се отново за работа и приключих с ръцете и торса, при това бях доволен от постигнатото. Време беше да сляза и под кръста и… ударих на камък. Нарисувах страхотни крака, мечта дори за манекен, но някак си останалото ми се струваше още по-съвършено и тези крака просто не му отиваха. Познайте какво направих – изтрих всичко и започнах от начало.

Вечерта наближаваше и западно изложение ми го потвърди като освети стаята с портокаловия цвят на залеза. Бях уморен, очите ми плуваха, ръцете ми трепереха от умора, а главата определено ме болеше, което я моментално я правеше още по-безполезна. Слязох в апартамента, изкъпах се, след което си сипах чаша вино и слушах музика без да паля осветлението.

Събудих се на дивана, отвън се чуваха характерно ясните звуци на нощта – шум от рядко преминаващи коли, лай на куче, гърлен смях от нечии апартамент, монотонното бръмчене на климатиците. Бях сънувал нещо, което за мой ужас не можех да си спомня, но ме караше да продължа работата си още сега. Даваше ми от този вид увереност, в които знаеш, че ако опиташ точно сега, ще получиш повече от това, което дори си мечтал. За това реших да се кача и да продължа да рисувам.

Знаете ли кое е най-ужасното на силното изкуствено осветление, освен че натоварва очите? Не? Ще ви кажа – изостря всички форми и ги кара да изглеждат по груби от колкото всъщност са. Това първоначално малко срита куража ми, но след около час вече имах перфектното тяло, оставаше само главата. Залових се с нея с такъв хъс, че за момент се уплаших дали не губя разума си. След още час имах и глава!

Стоях на около шест крачки от статива и гледах жената, която вече наистина беше тази, която искам. Ура! От месец исках това, всеки ден, всяка минута, с всички мои сетива. Това толкова много ме екзалтира, че дори да бях уморен не чувствах и помен от подобно нещо. Залових се да подготвям палитрата си и след известно време боята вече покриваше скицата ми. За първи път усещах, че главата и ръцете ми са в хармонична и чиста връзка. Това продължи до онзи момент, в който чух досадния тон на алармата, за който вече ви разказах и разбрах, че утрото е дошло. По-дяволите, трябва да я сменя тази мелодия. Чувах я от ателието си, а то е етаж на апартамента ми.

Картината започна да съхне, а аз отново застанал пред нея, гледах и чаках. И тогава нещо се обърка. Формите, които се бяха появили сега изглеждаха доста далече от съвършенството, което трябваше да са. Дали бях объркал цветовете? Дали все пак умората си беше казала думата? Дали наистина връзката на ръцете и главата е била толкова хармонична? Погледнах отново картината и видях едно нищо. Боя без форма, тяло без дух, жена която не е жената. Нещо в мен се разбунтува, грабнах първата шпакла, която намерих и с неподозирана за мен злоба, направих платното на десетки парцалчета, търкалящи се по пода. След това слязох долу и си запалих цигара.

Лежах на пода, по халат и гледах тавана. Досадна муха се беше внедрила в хола ми. Защо има мухи и през зимата? Чувствах се… всъщност не чувствах нищо. Просто съществувах. Не знам колко дълго съм лежал, но по едно време тавана спря да съществува и на негово място се появи небе, на което ясно виждах мислите си. Разбрах, че провалът ми е в това небе! То беше облачно, а на мен ми трябваше ясно. Станах и започнах да търся телефона си. Знаех какво ми трябва, знаех какво ще поискам и знаех, какво ще получа. Не исках повече да се опитвам да го измисля сам и да чакам да се случи.

Намерих телефона в коридора, не знам защо съм го оставил там, а и нямаше значение. Знаех само какво искам и какво ще направя. Отключих го, екрана му ме изненада с яркостта си от което присвих очи, но не се отказах. Набрах нейния номер и когато чух да вдига й казах – „ела веднага, искам да те нарисувам!“