Един ден, преди дъжда

    Казват, че орхидеите имат нужда от специални грижи защото не са никак обикновени и като такива не заслужават обикновени неща. Били лесно раними и доста взискателни към хората, които се грижат за тях. Да, грижат. Не можем да кажем за „техните собственици“, защото орхидеите няма как да имат собственици. Точно толкова са специални и необикновени.

                Като всяко нещо и тази история ще започне с начало. До някъде смотано, до някъде клиширано, но все пак начало. То ще ни отведе то малка закусвалня, която няма да наричаме с име, за да не пречим на реномето й, а и да не предизвикваме излишен интерес към нея. В тази закусвалня, малко преди полунощ в един самотен септемврийски ден, влезе мъж на около 30 години със запотени очила, мокра коса и сако, което можеше да претендира за по-мокро от косата. Влизането му беше отбелязано единствено от две неща – малкото звънче, което дрънчеше така или иначе при влизането на когото и да е и на второ място от барманката, която до преди миг се опитваше да пребори досадното акне от досадно дебелата си буза. Все пак трябваше и да работи и за това тя се зае да го обслужи. Изненада се, че той всъщност не искаше да се храни, камо ли да е сух.

                Мокрият посетител на закусвалнята извади малко тефтерче, надъвкан молив и нещо, което силно приличаше на снимка от паспорт, внезапно открила силата на влагата и чинно намачкала се до степен, непосилна и за олигавена от камила ваденка. Моливът, напук на очакванията за провал, започна да пише по страниците и така продължи докато притежателят му не довърши почти кана кафе. След което поръча… вода. Дъждът отвън вече прерастваше в буря.

                След не повече от час, в заведението влязоха няколко момчета, а според държанието им, очевидно търсеха нещо. Един от тях, висок и с трепереща десница, отмести качулката си и водата от дъжда навън се стече по страните му. Приближи се до момчето с тефтера и с рязко движение го изби от ръцете му.  В следващите няколко минути нищо в заведението не подсказваше, че се случва каквото и да било нередно нещо. От ръцете, лицето и почти цялото тяло на нашият посетител с тефтера, бяха останали малко места, лишени от кървави петна и фрактури. Барманката, за първи път в живота си, осъзнаваше израза „дебели пръсти“, докато се опитва да повика помощ. Навън все още валеше, но сякаш една идея по-тихо. Снимката беше още по-мокра, но той съумя да я придърпа до тефтера, след което го затвори и се усмихна. Струйките кръв, които се прокрадваха покрай бялото на зъбите му, намираха оттока в канавката до него. А той просто напипа молива в джоба си и беше сигурен, че е победил. Думите му оставаха… А до тях имаше малка, набързo надраскана рисунка на орхидея.