Статуя

„Ръката слезе от шията, опипа гърдите, остави вади от стичаща се пот и потъна в огнището....„

До края на работата оставаше малко, до раждането също.  Ръцете се движеха в синхрон с невидимо желание. Въображението се потеше в сиви вади от измита глина, а след тях формите чакаха самите себе си. Лампата в стаята примигваше от стичаща се под нея пот. Бутилката с уиски споделяше вътрешното си, нагнетено и самотно съдържание, със собственика на ръцете и след всяка изповед се чувстваше все по-празна. Споделянето се превръщаше в изливане, споделеното в консумация. От всичко това ползата се материализираше във формите на статуя. Малка, човешка статуя. Превита, с глава гледаща към нещо над нея. С лице, егоистично задържало усмивка, която е точно за определен човек и сега този човек го няма. Статуята се раждаше от живот, диреше своя и споделяше чувствата на родителят си.

След като бе завършена, статуята остана сама на работния плот, под светлината на лампата и загледана в нея. Светлината сякаш трябваше да я заслепи, но очите й – широко отворени- не изпитваха страх от това. Склуптора седеше в тъмният край на стаята и гледаше към нея. Синкав дим го обгръщаше и почти скриваше уморените му черти. В краката му изправена стоеше полупразна бутилка. Докато гледаше творбата си главата му уморено се лашкаше ту към лампата, ту към очите й. Бръкна в джоба на разкопчаната си риза и извади от там малко шише с хапчета. Изсипа няколко от тях в устата си и отпи от бутилката в краката си. Облегна се на дивана и само след миг вече не беше там. Тялото му съществуваше на пук на душата му, а в този момент димът над него се разсея в различните ъгълчета на помещението.

Стаята остана сама. Пълна със замръзнало присъствие, загледана в тавана статуя и един неподвижен склуптор. Бездушните неща съжителстваха в различни форми и единствено звукът от отваряща се врата наруши тази вселена, разпростряла се в двадесет квадратни метра, павирани с ламинат и оградени с бели, изподраскани стени.

Влезе момиче. Баретата на главата му изглеждаше като ревнив любовник, опитал се да скрие всяка красива частица от същността на любимата си. Под нея се спускаше коса, на моменти непреклонно своеволна в посоките, в които се стеле, и стигаше до кръста. Жената носеше и чанта, която остави в антрето, а от нея се посипаха цветя. Пристъпи в помещението, отиде до прозореца и махна тежката щора. Стаята позна светлината на деня. Лампата ослепя. Статуята се усмихна. Хвърли сянка по цялата дължина на помещението, а върхът на сянката покри неподвижното тяло на дивана. Момичето застана в средата на сянката, под сляпата и вече ненужна лампа и се загледа в статуята. Статуята отвърна на погледа и се промени, стана по-жива, цветът й се измени и вече не беше материал, а живо същество. Тогава момичето видя, че статуята няма уста. Посегна към своята, опипа шията си и като стигна до ухото свали слуховият апарат и го хвърли на масата. Статуята почти проследи падането му. От вън се чу продължителен клаксон и звук от нервни спирачки. Момичето не чуваше това, статуята също. Сега те се гледаха и нямаше никой освен тях. Момичето свали роклята си, остана напълно голо. Прокара ръка по врата си, между гърдите, надолу към корема и се плъзна по настръхващото, дали заради студа, бедро. Статуята гледаше и попиваше всеки сантиметър по пътя на ръката. От главата й отблесна слънчев лъч, пречупен през капка пот. Или вода. Очите на безустното лице се свиха, поглднаха в себе си и останаха така. Момичето потрепери, завъртя се към дивана и направи сигурна крачка напред. Вече беше до дивана, когато махна баретката си и възседна спящият там мъж. Ръцете й се спуснаха надолу, ципът се отрдъпна безсилен, ризата избяга към пода – ниско, при бутилката и с гръб към всичко, което е крила до сега.

Няколко часа по-късно той се събуди. Стана от леглото, погледна голата жена на него и застана зад статуята. Прокара ръце по очите й и ги размаза. Глината се свлече и обезформи. Бяло парче плат покри статуята миг преди той да се върне в леглото.