Моно

В края на улука капките се събираха тихо, шумно и напористо. Всяка от тях не спазваше предварително предначертан ритъм, а просто се сгушваше до най-близката себеподобна. И улука почти свиваше поглед пред разпиляващата се върху него вода. А миг по-късно споменът за нея пролазваше по гърба му – минало, течащо и повтарящо се.

В кафенето имаше дим. В кафето захар. Масите се срещаха с маси, а климатикът бе напуснал работното си място доста отдавна. Миризмите се смесваха безкрайно непохватно, сякаш в ръцете на старец, борещ се да уцели връзките на обувките си, напук на всичкия паркинсон в тялото му. И там, под ъгъла на колоната, в разпрани дрехи седеше скитник. Мръсен, камофлиран в цветовете на улицата, окъпан в ароматите на кофите и с погледа на неоправдан месия, той просто седеше. Носеше кафява картонена торба, поставена до краката му и стояща като вярно, макар и малко препарирано куче. Около него не седеше никой. Очите му издаваха тъга, базирана на този факт, макар че раменете му говореха за точно противоположно усещане. Седеше в собственият си кръг на самота, с изкуствено куче, чаша чай (единствената пластмасова в заведението) и бос ляв крак.

На малко повече от два метра от него седеше нещо, което литературата нарича „млада влюбена двойка”. Спор няма за възрастта, но за онова нещо, влюбването, определено може да се говори. Да почна от начало. Момче и момиче. Маса. Чаши с кафе. Момче (риза, накъсани дънки, поглед на настъпен охлюв и коса, олизана от голямо животно), момиче (потник, нахално изпъкващи гърди, грим поставен като по държавна поръчка и отново коса, недостойна и за палма на брега пред цунами). И те такива – уж влюбени. А и погледите им, както и мислите им най-вероятно се гонеха като два разнополюсни магнита в леген с вода.  Момичето пуши, момчето въздиша. Момчето пуши, момичето прави физиономии. Двамата не понасят минусите на собствените си отражения. Оглеждат се, пак играят ролите си. Пред публика е важно да си естествен. Кой ли ще го каже на децата им?

На бара, точно под подредените десетки бутилки царствено седяха сто и петдесет килограма, неграмотно прикрити като барман. Част от килограмите оформяха голяма и плешива глава, но нищо не можеше да се сравни  с остатъка. Под главата. И за нещастие като всяка глава и тази имаше уста. И за още по-голямо нещастие тази уста беше родена да е такава. И заля всички с повръщаната си реч – зловонна, изкуствена, наторена сякаш от него. Ако никой не поръчваше по нещо за пиене потопа не беше невъзможен. Благодаря на алкохолиците.

Телевизорът, окачен по заслуги на стената, оповести началото на нещо, което по сценарии трябваше да е забавно. Почти колкото онези заеми от банките – напикаваш се през зимата, пет минути топлина, след това часове на студ. И от неговият ефир се изля щедър и добре украсен материал за минимум две комедии, част от които леко черни. Звукът му бе изключен, за обща и не споделена радост.

В центъра на заведението, на маса лишена от присъствие, съществуваше цигара. Единият и край гореше, сив дим нагоре, сива пепел надолу. А другият и край, маркиран с дяволско червени следи от женски устни стоеше вкаменен. Под нея в пепелника се въргаляха трупове на други цигари, на равно с пепелта от животът им. Всичко това се случваше безнадзорно, сякаш трябва да е така, с убедителна продължителност и под завесата на тишина. Мъжка ръка се пресегна и угаси догарящата цигара. На самотната маса.

Ако всичко това, което се случваше в този бар имаше режисьор, то той определено беше безкрайно немарлив. Не само заради подредбата на всички, които за поредна вечер играеха ролите си, не заради очевидните статисти или пък заради повтарящите се физиономии. Не. Немарливостта му би се коренила в това, че там на една от масите седеше човек, естествено ненужен на обстановката, вмирисан, несретник. И ако всичко наоколо беше черно-бяло, неговите очи бяха цветни. Поради това, че седеше абсолютно сам нямаше как да каже нещо грешно. А и самотата му помагаше да изслушва всички, дори да не го иска. Съществуваше тук и сега само заради малкото време, в което можеше да се нарече част от нещо, макар и с пластмасова чашка. Съществуваше и играеше себе си.