събота, 7 май 2011 г.

Траверси


Първата стъпка върху влажните релси я направи плахо, но после се окопити. Закрачи уверено, като новородено по пътя си – влажен, но водещ към бъдеще. Беше тъмно, мъгливо и не ясно – бъдеще. Походката му ставаше все по-уверена, минаваше всеки един траверс, като момент от своето детство. Спъна се след няколко крачки, но продължи. Беше се спъвал и преди това, така че това не го притесни.  Миризмата на влага се присъедини към него, щеше да е верен спътник поне за малко.
Релсите се виеха покрай стара гара и продължаваха към тесен участък над мост. Той се усмихна, защото откриваше символика в това. Винаги, когато му ставаше тясно бе преминавал през мост към другата страна, широка и зелена. Продължи да ходи по дървените парчета между релсите. За момент му заприличаха на десетки ковчези, изпълнени с мъртвешка тишина. Почувства се виновен, че стъпва отгоре им, но след това се самооправда, защото само така можеше да продължи. Газейки трупове.
Гарата остана зад гърба му. Всички светлини, наченки на живот а дори и кошчетата за боклук бяха на стотина метра зад него. Извади цигара. За момент пламъка на запалката му го заслепи, нова звезда изгря точно под носа му. Малка частица от галактиката се роди току що и с магията на новия живот го плени. После пак стана тъмно.
Пред него релсовия път завиваше на дясно. Без право на избор, но не и прав път. Цигарата вече гореше,  аромата и доминантно измести влажния мирис на всичко покрай него.  В този момент истински му липсваше музика. Тишината до такава степен изостряше сетивата му, че беше на път да се пореже в ръбовете и.  Вдиша дълбоко след което отново се остави на цигарата си.
Вървеше вече повече от колкото бе вървял съзнателно на тъмно. Спомни си за книгите, които бе чел в които всеки ужасен сценарии започваше така. Усмихна се.  Искаше да провери неговите сценаристи. Появи се куче.
То ходеше с него, но не и по пътя му, а тичаше покрай релсите. Заговори го. То егоистично мълчеше. Усети, че всъщност егоиста е той за това, че бидейки човек, кара нещо нечовешко да се държи като него. Провикна се силно за да го изплаши, спря на място и започна да го ругае. Кучето го гледаше. Дълбок поглед, от онези които самия той често показваше на очен преглед. Докато се взираше тишината отстъпи. Преклони се пред  монотонно мърморене на голям звяр, препускащ към плячката си.
Кучето не спря да го гледа – учудено, право до релсите. Погледа му пропагандираше тих бунт спрямо факта, че са на различни нива. Той се отпусна. Спомни си какво е да си сам и красотата на това, да не можеш да си спомниш, че си сам. Звяра зад ъгъла се появи.
60 тона метал минаха през тялото му като ужасна мисъл на кандидат студент, че може би няма да бъде приет. Усмивката в момента в който го скъсаха на изпита подсказваше, че ще се яви пак. Нещо изсфистя, замириса на метал. Кучето продължи да гледа неразбиращо в празното място на което той беше преди миг. Чу се писък – на спирачки. Нищо друго не бе в състояние и на място да оплаче това, което се случваше.
Угарката от фаса излетя спасявайки се към близък храст.

Няма коментари:

Публикуване на коментар