Есен

Беше есен...

Когато вселената си е наумила нещо, тя ще намери своя начин да го постигне. Не така се чувстваше Иво в този момент. Освен ако вселената не целеше да го напие до безпаметност, което по някакво странно съвпадение беше и негова цел за момента. След като предната му такава се изпари, заедно с работното му място, само няколко часа по-рано днес, Иво не искаше да си търси нова. Не и сега, не и на западните стълби към метро станция, Бог знае коя, където в момента се намираха с  евтината му, половин литрова приятелка. Иво и вселената днес не се разбираха.

В другият край на София, Мая излизаше от лъскавия офис на още по-лъскавият си шеф. Единият лъщеше архитектурно, другият от мазнините в себе си. Мая изглеждаше като онези хора, които обичат работата си, колкото и да беше под въпрос тяхното съществуване. Още по-ясно си личеше, че Мая обича и себе си. Всичко от походката, през стилното  облекло до перфектната й чуплива, кестенява коса, която можеше да се счита за отделно съвършено създание, със собствен живот, говореше за това. Мая си тръгваше от работа, за да се върне пак триумфално, най-вероятно след изискана вечеря, фитнес и ароматна вана.

Покрай Иво замириса. Вкиснато и някак уместно за тъмните стълбища, на които седеше. Метри под него земята се тресеше от поредния влак на метрото, а сега и тази миризма. Иво доближи гърлото на бутилката и се отнесе с него почти като с кислородна маска. Нито градусите, нито подправения вкус на алкохола не прогониха все по-силната и приближаваща смрад. Иво се обърна, примижа с очи и къде с помощта на единствената лампа, пощадена от време, крадци, некачествен ток и може би съвестен ремонт, успя да различи бездомника, който слизаше по стълбите. Човекът седна в другия край на стъпалото на, което седеше Иво и размърда гръб, за да се намести. Иво отказа дори да напсува собственият си късмет. Човекът, с действия повече уверени от колкото случайни, извади чаена свещ, сложи я в матирана от  несгодите пластмасова чашка и я запали. И биде светлината, макар и немощна.

Мая вървеше към стоянката на такситата с увереността на Александър Македонски, в съвременната му,  географски еманципирана версия. За това й когато забеляза, че там е празно, леко се разочарова. Заложи на смартфона си, нейният „личен асистент“, но неговият работен ден също беше приключил  – батерията му свърши пред очите й, а черният екран отрази светлината на малкото звезди, решили да се разходят из тазвечерното небе. Мая тихичко прокле не до там отговарящите на очакванията й моменти и видя табелата на метрото пред себе си.

Човекът до Иво го поздрави, попита колко е часът и след като получи отговор извади своята вечеря. Иво пък посегна и отпи, а преглъщането на двамата отекваше в празния тунел на стълбището. Човекът се обърна, вгледа се в Иво и най-учтиво помоли за глътка. Иво прокле на ум липсата на такъв, който да го спре да размята бутилката алкохол пред просяк. Въпреки това му я подаде и установи, че не е толкова страшно. Човекът отпи скромна глътка и почти веднага след това предложи част от вечерята си. Иво отказа, а човекът го разбра и добави, че е нормално да се дърпа след като вероятно ще е най-малко третият й пореден консуматор. Чак тогава Иво долови, че самият той дели далеч по-малкото в момента.

Мая  се замисли и избра ескалатора, защо да губи време с всичките тези стъпала? Съжали почти веднага, когато попадна сред хората, избрали същото превозно средство. Всички до един говореха по телефоните си и обсъждаха досадните, еднотипни, работни места и мазните шефове, за които работеха. Мая се притесни, че може би и тя изглежда така, но днес е без телефон и… И изпита ужас. Тя се припозна в тези хора,  изпита срам от фалшивостта им и за първи път от много време, което не можа да си спомни, не извади огледалцето от дамската си чанта за да провери съвършеното си червило. Усети, че иска да не се съмнява в живота, който води.

Иво и човекът водеха разговор. Иво и преди беше водил разговори които не иска да води – примерно с бакшиши или пък с някое от незапомнящите се момичета, с които бе имал кратки връзки. От тези, без двойния възел. Обикновено и в двата случая го поучаваха, че трябва да е амбициозен и по-нахален ако иска да изкарва пари и да е мъж на място. Този разговор обаче изненада Иво, така го изненада, че той дори нямаше контрол над нещата, за които говори. Заради това спря да пие от шишето и го прибра в раницата си. Ето че пак нямаше контрол над тях и в главата му припламна идеята, че може би му е приятно да е тук и да събеседва с този човек. Иво всъщност осъзна, че човекът пред него говори без страховете от прекалената неокуртоазия,  без онези безброй пъплещи чуждици и без… страх.

Страхът от новите мисли в главата й почти панира Мая. Тя се изпоти под пухкавото, кожено  палто, от норки. Влакът спря на поредната станция, а малко куче, сгушено в ръцете на момиче със зелена шапка, спря своя поглед в Мая. Мая искаше да скочи и да избяга, поколеба се и решението й изпревари само със секунда затварящата се врата. Обратно на перона, Мая пое дълбоко дъх и се почувства малко по-добре. Реши да пробва да потърси пак такси и се обърна към изхода. Докато вървеше по перона, с нея се изравни прозорец на току що пристигнал влак. Мъж, с претендираща прическа усмихнато гледаше жена, с лице способно да повярва само в такъв тип прически. Мая нямаше да ги забележи, ако не беше свистенето на спирачките, което я накара да запуши уши и да обърне глава по посока на връхлитащия демон зад нея. Може би за Мая щеше да е по-добре да не вижда човекът, който само преди седмица й бе казал, че ще се ожени за нея. Може би прическата му все още щеше да й втълпява това спокойствие. Може би животът й щеше да продължи по скучният начин, за който тя точно научаваше.

Иво и човекът вече нямаше какво да си кажат, което накара Иво да се притесни, той обикновено имаше какво повече да каже. Бутилката беше празна, очевидно двамата добре се справяха. От неприятната миризма не беше останал и спомен, освен само гузното осъзнаване на Иво, че беше съдил за човека по нея. Та всичките му  началници миришеха на „Хюго Бос“, а бях обикновени гъзове.  Двамата си пожелаха лека нощ, Иво прибра празното шише в страничният джоб на раницата си и тръгна към метрото. Докато слизаше си преговори всичко, което бе загубил до момента. И разбра, че е то е нищо. Развесели се, а това му даде сила и той заподскача по стълбите. Бе решен да направи нещо, от което до сега се е страхувал. Нещо спонтанно, без премисляне и страхове дали ще стане или не. Прескочи последното стъпало и видя момиче, с чуплива кестенява коса, което се опитваше да свали бялото си, пухено палто. Иво реши да й помогне.

Мая вече не понасяше палтото си, искаше да го свали и да го принесе в жертва на релсите долу. Нека го нарежат, както тази вечер тя нарязва последните 10 години от живота си, тези след гимназията.  Разбира се, ненужно обемната й и точно толкова ненужно скъпа дамска чанта реши да й пречи, като се оплете в ръцете й. Мая искаше да изкрещи за помощ, но буцата, заседнала там където навремето бе заседнала ябълката на Адам, също й пречеше. Помоли се да има кой да й помогне. Хората около нея явно имаха други, по-сериозни планове в момента. Тогава тя видя Иво, без разбира се да знае, че това е Иво. Той прескочи последното стъпало и се приземи уверено на перона. Тази му увереност й вдъхна надежда, а след това той погледна право в нея и тръгна! Наболата му брада, протритото му кожено сако и току що появилата се на лицето му усмивка, я убедиха, че този човек идва да й помогне. Мая спря и зачака своят спасител. 

Иво виждаше само нея - оплетена в чантата й и мъчеща се да свали палтото си. Заслепен от своята цел той залитна към края на перона, загуби равновесие и политна.

Звукът от връхлитащия влак, чупенето на стъкла  и писъците на хората се смеси със свистенето на тоновете спираща маса. Полицаи слизаха по стълбите, майки дърпаха децата си, а погледът на Мая потъмня и се намокри. После всичко стана тихо. Иво седеше на ръба на перона, гледаше към мястото на което раницата му бе паднала от него и беше ударила идващия влак. Кимна извинително към полицаите и се приближи към Мая. Хората коментираха неодобрително, по стълбите зад него слизаше дори й просякът. Иво се приближи до Мая и предложи да й помогне да свали палтото си. Мая кимаше през сълзи и когато той най-накрая свали палтото и й го подаде, тя просто го захвърли на близката скамейка. Иво й предложи помощ, тя изглежда се нуждаеше от нея и затова я прие. Двамата тръгнаха по пътя си.

А просякът приближи и като огледа бялото палто го взе, след което потъна в мрака на метро станция… Бог знае коя.