Тихо, с чаша вино

    Седях на масата, със скромна чинийка френско сирене и чаша вино. Сепарето ми се намираше в най-забутания ъгъл на заведението, но пък за сметка на това се радваше на рядка посещаемост – хората предпочитаха местата близо до изхода, заради цигарите. Гаден навик, обременяващ, вреден и толкова… магнетичен. Не можех да се откажа от него, но когато идвах на това място никога не пушех. Минаваше девет, идваха все повече и повече хора, масите се пълнеха, разбира се предимно с алкохол. Обичах тъмнината на това място, слабото осветление, приятната джаз музика и миризмата на пушено дърво. Липсата на кич тук бе съвършената украса.

Обикновено идваше малко след девет, но тази вечер закъсня. Надеждата ми беше в малката табелка която оповестяваше, че любимата й маса е запазена. Поръчах още вино, сервитьорката подходи със заучен флирт докато доливаше в чашата. Зачудих се флиртът към мен ли беше или към чашата.  От близката маса женски смях избухна по-силно от атомна бомба и музиката  отстъпи за момент. Стените на сепарето ми пречеха да виждам мястото на взрива, но точно това и исках, да не виждам каквото не трябва. В този момент тя влезе.

Ходеше с такава лекота, навяваща страх, че крехкото й и прекрасно тяло може да не устои на гравитацията и да полети. Добре че го пазеше тежестта на невероятната й черна рокля, разбира се с гол гръб, с която обожавах да я виждам. Нямаше никакъв грим, нищо излишно по прекрасното й лице. Впрочем голият й гръб се виждаше рядко заради гарваново черната коса, мятаща отблясъци досущ като перфектно заточено острие на нож. Начинът по който седна на стола спокойно би могъл да се превърне в научен труд относно природата на хищник, избиращ място за засада. Не виждах добре очите й, но знам че са зелени.

Поръча си питие, устните й се извиха в лека усмивка която изчерви дори сервитьорката. Можех да се обзаложа, че момичето ще се разтрепери докато й сервира. Кръстоса крака, цепката на полата й партнира и показа достатъчно от тях. Достатъчно за да накара ледения блок потопил Титаник да се превърне в локва. Усетих, че очите ми изпитват греховен глад, а останалата част от тялото ми спря да съществува. Всъщност за малко да спра да съществувам и аз, когато тя отметна косата си и погали току що открилият се врат. Стана тихо, като в храм. Тя седеше – олтар, очакващ своите поклонници. Богиня, слязла сред народа. Беше тихо, с чаша вино пред мен.

Започна нова песен, забързаното й начало ме спаси, отново дишах. Дори намерих сили да сваля очи от нея. Боже, как ми се пушеше. Потърсих начин да се разсея, но не ми се получи. Тя получи своето питие и го остави недокоснато, поне в началото. Винаги правеше така. Наслаждаваше се на минутите в които то стои и чака взаимно да се вкусят, на потта, която избиваше по него, на маслината която потъваше в безсилие. След това бавно мартинито пое към тези устни, за които вече ви разказах. Чашата се наклони, капка пот се плъзна по ръба й и се разби върху масата. Маслината се устреми към своята цел, желаеше да свърши в наслада, но не успя. Търкулна се обратно и легна на дъното когато тя върна чашата обратно. Съчувствах на маслината, защото самият аз желах също точно сега. И почти го получих.

Знаех, че отново няма да събера смелостта да я заговоря. Стигаше ми да я гледам. Знам, звучи ви жалко – една любов от разстояние, един страх, скрит в сепаре – сам, с вино и някакво клиширано сирене. Но на мен ми стига, тя беше тук, аз бях тук, дистанцията не струваше нищо в сравнение с цената на това отново да я виждам. Да, аз бях тук.

Мъжът, който се приближи към нея, прокара ръка по косата й и я целуна, също беше тук. Същият, който виждах от месеци насам. Висок, в строгият си лъскав костюм и с лице, лишено от моята брада и всичко, което можете да наречете грозно. Двамата се усмихваха един на друг, очите й (казах ли ви, че са зелени) блестяха като утринно слънце, изгарящо човек, събудил се с махмурлук. Усещах, че така ще се събудя утре. Двамата приказваха, тя се смееше, почти чувах как, а той не спираше да ръкомаха. Исках да го мразя, но не можех. Исках да съм него, но не смеех. Каква жалка картинка.

Вечерта продължи по този начин, аз в сепарето, те там. Музиката спря да съществува  и се превърна в онзи звук, който голямата стрелка на стенния часовник издава с гордостта на примерен служител. Всяка тяхна целувка беше моя глътка вино, изпих поне две бутилки. Чакаше ме тежка сутрин, но какво пък, вечерта се познава по утрините след нея. Да си тръгна даже и не мислех. Не преди да ги изпратя. Понеже личеше, че няма да тръгват скоро си поръчах още една бутилка, така и така се целуваха, трябваше да го отчитам подобаващо. Сервитьорката прогони флирта от по-рано и го замести с леко съжаление – мисля, че знаеше за мен повече от колкото самият аз знам в момента.

Не усетих времето което мина, но тя се изправи, а той след нея. Ръката му обгърна кръста й, другата остави няколко банкноти на масата. Целунаха се за последно, преди да излязат разбира се, а аз целунах чашата. Моята последна капка вино. Поисках сметката и за първи път  тази вечер се усмихнах. Станах, което само по себе си би могло да бъде отделен разказ, при това скучно дълъг, платих и тръгнах да си ходя.

Когато минах покрай масата, на която те до скоро седяха, усетих парфюмът й. Не го беше сменила – този аромат, така силен, властен и способен да разплаче камък. Както и самата тя всъщност – силна, властна и способна да разплаче всичко. Такава беше моята любов, моята майка на децата ми. Моята бивша жена.