Градината с розите

(Посветено на този, който го пожела)

        След като за пореден път огледа мястото, което беше гледал безброй пъти досега, той се  увери в избора си. Внимателно свали раницата си и я остави върху обраслата с рехави треви почва. Извади от нея малка лопатка и се зае да премахва всичко, което намираше за ненужно докато накрая не остана само пръст – без нищо излишно.

Доволен от това, което беше свършил за по-малко време от колкото очакваше, той се огледа, премисли пропорциите на бъдещото си дело и очерта грубо правоъгълник върху земята. Едната страна беше около три метра, а другата около метър и половина. Усмихна се, защото беше успял да се впише в теснотията, ширеща се около неговото място. Отново огледа безмълвните си съседи и си обеща да не им пречи, нито и да ги копира.

След това съблече якето си, нави ръкавите на ризата си, до колкото да не му пречат и се зае да копае малки дупки, които оформяше като гнезда. Когато приключи и с това, разбра че се е изпотил и се замисли дали да не почине за момент. Отказа се, все пак времето не беше против него, нямаше вятър, а слънцето светеше сякаш със собствената си сянка – ненатрапчиво и съучастнически безразлично.

В раницата си носеше няколко грудки на различни цветя, избирани месеци наред и оценявани по аромат, цветове и форми, вместо по грижите, които евентуално биха били отнели за да живеят където и да било. Започна да ги полага в прясно изкопаните им жилища и се стараеше всяко едно от тях да получи нужният му комфорт и разстояние от околните, за да може да живее без да е в сянка или задушавано от нечие присъствие.  Когато и последното от тях беше грижовно поставено в почвата, зарито и обгрижено, той си позволи да спре за момент.

Запали цигара и се опита да си представи какво е да не пушиш. По-скоро се опитваше да си спомни. Докато цигарата вършеше своето и гореше, гравитацията прибра пепелта колкото се може по-близо до себе си и покрай прясно засадените цветя, тук там се разпиляха сивкави миниатюрни пепеляви импровизации. Почивката свърши, появи се лек вятър, дошъл точно на време за да проветри помещението, което нямаше стени и покрив, а само под.

Дойде време за най-сериозната (поне той така смяташе) част от нещата – да изкопае дупката, в която щеше да положи млада фиданка на дръвче. Самото дръвче беше все още младо, толкова фино, че дори лекия вятър, появил се преди малко, заплашваше да го прекърши. След като изкопа и тази дупка, той го отви от хартията, която го пазеше и заплаши вятъра да си върви. За негово чудо това почти се случи. Фиданката легна в новото си ложе, той сложи тор и я зари. Вятърът отново беше тук, но стеблото на бъдещото дръвче някак си отказваше да й обърне внимание. Чувстваше се готово да се бори за себе си и никак не изпитваше онзи страх от преди малко. Скоро щеше да има свои корени и някакви си там ветрове, дъждове, лишеи, плевели и зловредни погледи не можеха да му попречат.

Когато свърши със засаждането, той прибра всичките си инструменти обратно в раницата, извади от нея малък вързоп и го положи в скута си. Беше седнал със сгънати колене и все по-често гледаше ограденият с ниски чемшири съседен правоъгълник. В неговите граници цъфтяха всевъзможни цветя, всяко от тях уникално в цветовете и формите си и до последното от тях сияещи от живот. В единият край на този цветен парцел се намираше каменна плоча с две имена, две години (разделени с удебелено тире) и една черно-бяла снимка, рамкирана в посребрен обков.

Той разви вързопа и погледна писмото и малката роза, направена от салфетка, които до преди миг бяха увити в него. Изправи се, като за момент загуби равновесие – краката му вече не бяха същите, като през онзи ден преди двадесет години, когато за първи път беше дошъл тук. 

Прекрачи чемширите и докато внимаваше да не настъпи някое от цветята се премести пред каменната плоча. Коленичи, остави писмото и се поколеба с хартиената роза в ръка. Всеки път, когато идваше тук се колебаеше, защото не бе уверен, че я е направил както трябва, защото така и не намери време, когато можеше, да се научи…  да бъде научен как да ги прави.

Въпреки това остави розата, там където дъждът и времето бяха превърнали предните в мукавено петно. Писмата никога не оставяше там, а ги зариваше съвсем внимателно, така че да не си личи къде са. И всеки път не намираше и помен от предното. Обещал си беше да не мисли за причините за това, но дежурната сълза се спусна по дясната страна на лицето му и той се упрекна, че розите му никога не се получават и за това и изгниват непотърсени. Този път не каза нищо, дори и на ум. След като зарови писмото и почисти всичко, което се нуждаеше от това, стана и се върна на предното си място. Там, където до преди няколко часа беше пусто и неугледно.

Легна върху влажната, подравнена пръст и затвори очи. Обонянието му се изправи пред невъзможното предизвикателство да осъзнае и разпознае всичките тези аромати, които го нападнаха в купом, веднага след като беше легнал. Единственият, който най-силно и трайно се натрапи и остана в него беше този на хартиената роза.