Сън...

Сънят, за разлика от спането не винаги свършва с буденето…

Бяло. Всичко наоколо е бяло. Цялата тази белота се изцежда от сиво небе. Идеалният момент да си далтонист. Идеалният момент да вървиш и да чуваш, че го правиш. Стъпките скърцат и оставят следи. Временни разбира се, защото нова белота ще ги покрие. Има и вятър. Опитва се да помага нещата да се подредят. Но все по-често постига единствено ...

Дали наистина е сладко да се събуждаш. Гаранция, че си жив – поне още един ден. Кафе, цигара, яйца. Краят на съня е началото на пореден ден. Храната не е задължителна, обаче някак си се вписва в действителността. Тоалетната е мястото за телесния катарзис от изминалия ден. И започва едно гузно, почти философско чудене „а сега накъде”. Обикновено на работа. И обикновено от съня не остават трайни спомени.

По пътя за това неопределно „там” обикновено не сме сами. Блъскането е като борбата на милиони сперматозоиди да стигнат до яйцето. Преди кокошката. И цялото това нещо се нарича ежедневие, с правото на оригиналност понякога. Целта му е неясна, но пък чинно се гони. Дори е забавно покрай мръщенето на повечето сперматозоиди да се хилиш с ясното съзнание, че отново нещо не е наред в реда на нещата. Май така се ражда живота, с блъскане, с мръщене, с пот и доста често машинално. И после всяка година се празнува по веднъж радостното събитие.

А сънят си остава там, където будилника пищи изнервен. Колко ли досадно е да вършиш това. Да се занимаваш с отделянето на мечти от разхождането на куче и правенето на закуска. И понеже с времето и това май става скучно, за разнообразие се измислят глупости от сорта на това  да прибираш лайната на това куче в пликчета. Защо? За черни дни или за да има кой да произвежда пликчета. Кучетата поне са невинни в слуачая. Все пак те си серат и без да има пликчета. Като хоим на пазар и там в пликчета ни слагат нещата.

Обикновено се счита за нормално да пожелаваш сладки сънища. Обикновено не винаги обаче са сладки. Защо никой не пожелава сладко събуждане, пък след това е почти религиозно изтъркано да се казва, че утрото е по-мъдро от вечерта. Сега с радост разбирам хората, които заспиват сутрин. И изобщо кой и с какво право е определил кога е вечер и кога сутрин. Поредната даденост, която се приема като онези разтворими витамини, които задължително са полезни. За сметка на всичко, което е полезно и без да го разтваряш. И с думите е така. Особено когато си говорим сами.

Тълкуването на сънищата е професия, че даже и индустрия. Самото съществуване на неизборим брой книги и хора, които се занимават с това е доказателство, напълно реално и ненужно като въпроса „как си” зададен на познат човек на случайна среща. А там някъде хората се радват на фантастика и измислени истории. След това на сутринта взимат една от тези книги и разбират, че след като си сънувал змия, която хапе камък, то задължително ще имаш успех в работата. Ако имаш работа. И летенето нощем, винаги означава че си свободен. Да вярваш в тая свобода.

Изобщо тая работа с четенето на приказки за да приспиш детето е малко странна. Никой не приспива възрастните. Те така или иначе ще заспят. И все по-рядко това ще става с целувка за лека нощ. И все по-рядко ще става с първия опит на будилника да покаже кой ръководи парада. Защото демокрацията е тук – можеш и да не се съгласиш с неговия глас. Защо заспиваме с навит будилник? Ако спането е толкова безценно, защо трябва ОБЕЗАТЕЛНО да има какво да ни буди?

Целувка за лека нощ. Целувка за добро утро. Секс по средата. Сън след това. Или по време на ТОВА. Будене или нужда от заспиване. Приказка или кошмар. Пот или просто хъркане, докато всичко не свърши. Как да избереш? В момента, в който това стане лесно и можем да си избираме сами какъв да бъде сънят ни нуждата от него ще стане поредния ипотечен кредит. Пет минути топлина и часове студ.